Подкрепа за Биляна

Не искам детето ми да помни майка си седнала и безсилна. Искам да помни ръцете ми как я вдигат, как я водят, как я прегръщат силно.

Здравейте ,мили хора.

Казвам се Биляна , на 36 години, майка на едно прекрасно 9-месечно бебе.

Първите симптоми се появиха преди пет години – тихо, почти незабележимо, но с всяка изминала седмица отнемаха по нещо от мен. Започнах да губя опората си буквално и преносно. Не можех да ходя нормално десният ми крак се влачеше след мен, сякаш вече не беше част от тялото ми. Усещах изтръпвания в крайниците, идваха безброй епизоди на слабост, които ме сгъваха на две. А очите ми… те просто „заставаха“. Светът се размиваше, спираше, отказваше да бъде ясен. Немислимо беше да ходя, да шофирам, да бъда работоспособна. Немислимо беше да бъда себе си.

След време тази борба получи име, което никой не иска да чуе за себе си: множествена склероза рецидивиращо-ремитентна форма, пристъпно-ремитентен ход, заболяване, което удря на пристъпи и оставя след себе си страх дали следващият няма да ти отнеме още повече.

Минах през безкрайни кабинети, коридори и болници. Слушах диагнози, предположения, обещания. Подлагаха ме на различни терапии, сменяха се лекарства, процедури, надежди… и пак нищо. Имаше дни, в които се чувствах като чужденка в собственото си тяло уморена, уплашена, виновна, че не мога да живея пълноценно. Всяка малка победа – дори няколко крачки без чужда помощ  беше като изкачен връх. А после пак идваше сривът. И пак се учех да ставам.

И точно когато страхът започна да се настанява трайно в мен, животът ми подаде ръка по най-неочаквания начин. Появи се моята малка принцеса. Моето бебе. С нея дойде не просто любов – дойде смисъл. Сякаш някой запали светлина вътре в мен, която болестта не можа да загаси. Тя ми върна силите. Тя ми върна вярата, че не мога да се предам. Че трябва да се боря – за да мога да я държа за ръка, да тичам след нея, да я водя през живота, да бъда майка не само по име, а по присъствие.

Тогава взех решение  стъпка, която беше страшна за мен. Може би най-страшната досега. Но и най-нужната. Открих надежда в чужбина: експериментално лечение с трансплантация на стволови клетки. Шанс да спра прогресията на заболяването. Шанс да си върна тялото, живота, независимостта. Шанс да живея пълноценно  не наполовина, не както мога , а истински.

Знам, че пътят няма да е лесен. Но вече не съм сама. В мен има една малка вселена, която ме гледа с доверие и очаква да бъда силна. Аз искам да оздравея. Искам да се изправя без страх, че утре няма да мога. Искам да бъда до детето си будна, активна, усмихната. Искам да върна нормалното „днес“ и да повярвам в спокойното „утре“.

Това не е просто битка с болест. Това е битка за живот. За майчинство. За надежда.
И аз вярвам, че с вашата подкрепа ще я спечеля.

Не искам детето ми да помни майка си седнала и безсилна. Искам да помни ръцете ми как я вдигат, как я водят, как я прегръщат силно.