Небето е едно за всички нас

17 октомври е обявен за „Международен ден за изкореняване на бедността“, отбелязва се от 1993 г. по решение на Генералната асамблея на ООН. Целта за съществуването на подобен ден в календарите е да се държи будно съзнанието за бедността по целия свят, така че да продължават да се търсят адекватни мерки за нейното изкореняване.

Изключително тревожно е, че има големи групи от страдащи хора, които остават незабелязани, отхвърлени, живеят на ръба на оцеляването. Бедността сред децата от племето Масай, например, не се изразява само в липсата на пари. Тя е и в липсата на елементарни битови условия, възможност за образование и достръп до здравеопазване.

С историята по-долу призоваваме всеки един от нас, за проява на Човечност!

Една история, която започва с лично пътуване до райските кътчета на земята, които се ползват от всеки чуждестранен турист , но не се позволява на местните да използват жизнено необходими ресурси и блага, с които страната им разполага. Независимо от фалшиво представената им свобода и демокрация, духът на робството все още вилнее по тези места. За един народ, който никога няма да излезе от първобитния строй, а цивилизацията на 21 век ще му е чужда. Добродетелта и силният им дух, обаче, никога няма да ги напусне.

През м. Февруари в емоционално приповдигнато състояние на духа организирах дългоочакваното си изследователско пътуване. Този път реших да се отдам на пълен отдих, а не на изследователско-проучвателна дейност, както обикновено, без да очаквам каквито и да било изненади. И така като една европейка с претенции към лукса, се сблъсках с нищетата на един народ и по-конкретно с крайно ограничените възможности за нормален живот на едно от племената, което е основополагащо за Танзания - племето Масай.

След пристигането ми в Африка нищо не предвещаваше онова, с което ще се сблъскам в следващите две седмици.

Колата за трансфер напусна аерогарата и ужасът на нищетата ме връхлетя и превзе. До хотелът си задавах въпросите: „Къде съм?“, „Наистина ли е това?“, „Какъв е този рай?“. Трябваше ми време да приема всичко и да се примиря, че все пак това са само две седмици, a не цял живот. Впоследствие разбрах, че за други това е цял живот.

Трябва да призная, че не исках да напускам хотелската стая, но водена от любопитството си, реших да се разходя по плажа. В началото се държах изключително дистанцирано от местните, които срещах по пътя си. Като приех, че това е една поза, един цирк, с който искат да спечелят пари от туристите, с недоверие и подигравка се впуснах в една фото сесия. Но когато едно от децата ме хвана за ръка, за да го видя че съществува, леко ме дръпна да се наведа и ми изпя тяхната песен за добре дошла, всичко в мен се преобърна. Никога няма да забравя тези магнетично поглъщащи и дълбоки очи, които говореха без думи. Със своята свенлива усмивка и широко отворени ръчички подканваше за една прегръдка. Тази прегръдка на детето ме свали от онзи въздушен облак, с който се бях напомпала и, която по-късно щях да проумея. Започна да танцува по детски, пеейки песнички, които ги беше научило в племето. Хващаше ме за ръка и подсказваше танцувай с мен. Не можах да устоя на това предизвикателство. Огледах се да видя коя е майка му, но видях как много жени са насядали на една рогозка, и плетат различни накити за продан. Доближих се до жените. Те свенливо се усмихнаха и ме поканиха при тях. Опитах се да завържа разговор, но скромността им ме накара да се смиря и да поседна при тях. Наблюдавах с часове, как тихо изработваха продукти, които по-късно щях да видя в някои от плажните магазинчета. Имаше йерархия, която никога не преминаваха. За тях аз бях гост и се държаха с мен с почит и уважение. Децата идваха и ме разглеждаха. Докосваха светлата ми кожа, играеха си с кичури от косата ми и продължаваха да пеят. За тях това беше един по-различен ден.

Засрамена от егоцентричното си поведение по-рано, реших да отида до стаята и да взема мускалчета с българска роза и мартенички, които взех със себе си за всеки случай. Върнах се при жените и им подарих мускалчетата. Такава радост до сега не бях срещала от това, че им подарявам парфюм. На децата реших да вържа мартеничките, нищо че не е 1 – ви март. За тях беше чудо, че получават подарък. Радост изразена в детска глъч от връзването на бял и червен конец. В един момент свършиха мартеничките и не знаех какво друго да направя, и реших да им дам картонените опаковки от мартеничките. Това още повече ги зарадва. Детският смях завладя плажа. Всички показваха какво имат и се радваха. Необяснима радост на бял и червен конец и картонени опаковки. В този момент все едно някой им бе подарил целия свят.

Тази открита емоция ме провокира да започна своето проучване за бита и културата на Масаите. Сутрин и вечер обикалях, разглеждах, наблюдавах, играех си с децата, като им носех различни лакомства, каквито явно не бяха виждали. Показвах им, че това е за ядене и те недоверчиво отхапваха от тях. След това пак с тази същата невинна и чиста радост ме обграждаха и все повече завладяваха сърцето ми. С всеки един миг от деня осъзнавах колко малко ѝ трябва на човешката душа. Виждах как те не познават скъпите плейстейшъни, компютърните игри, нямат телефони да слушат любимата си музика. С нетърпение чакаха приливната вълна, за да може с изхвърленото от океана да си построят своя къщичка, която пазеха да не би някой да събори - като войни, каквито по-късно щяха да станат. Намерената дъска от океана се превръщаше в дъска за сърф, пясъчната ивица се превръщаше във футболно игрище и с приливната вълна играта от футбол преминаваше във водна топка. От всичко, което виждах исках повече и повече да науча за местните.

Тихо стоях встрани, наблюдавайки тези емоции, и ми правеха впечатление мъжете Масай. Като войни стояха и тихо наблюдаваха всичко, което се случваше. Вечер след като всички заспяха те тихо караулно обхождаха плажната ивица. С първите лъчи на слънцето достойно и смирено отстъпваха плажа на нас туристите.

Много ми се искаше да заговоря някой от тях и да науча повече за племето им. Жените бяха пестеливи в изказа си, предвид и лошият им разговорен английски език. Една сутрин, докато се разхождах рано по плажа един от масаите ме заговори, може би защото бях прекалено рано на плажа, нехарактерно за плажуващите. Опитвах се да водя диалог, но всичко се случваше много бавно. Тогава той каза нещо на италиански език и това отвори диалог, който продължи до края на моята ваканция. Разказа ми за всички природни богатства, с които разполага държавата им и за невъзможността да ги използват, защото се използват от нас „другите“. Беше въпрос на политика. Въведе ме в дълбините на тяхната история, разбрах и за автентичността на родовете в племето Масай. Независимо от времето са устояли на покварата на съвременния свят, гордо бранейки своята културна ценност. Ценност, която за нас живеещите в динамиката на социума на капитализма е неразбираема. Той беше изключително вежлив и внимателен в изказа си с цел да не нарани другите от различните етноси. С доверие ми показа неговото село, за което пътувахме ден и половина с най-различни транспортни средства, от нещо като ферибот (определено за ползване от тях), до голям автобус, за който той беше толкова щастлив, че не му се наложи да ползва техните тик-тик бусчета (натъпкани с хора, без климатик, дори без екстрата да седнеш) и след това с мотор до селото. Потопи ме в космическата магия на духа на Масаите. Показа ми всичко, което исках да видя – дом (тип колиба с резервоар), без ток и други приспособления за подпомагане на домакинството, за да се зареди някакъв уред на батерия трябва да вървят пеша километри до уж някакъв град, където ще могат да го заредят.

Животните, които са от изключително значение за тях, са израз и на материално състояние, който е необходим при сключване на брак. Брак, уговорен с родителите на младите, при който момчето се задължава до определен срок от време да изплати на семейството на момичето определен брой добитък. В повечето случай не всички момчета могат да се сдобият с добитък от 20-30 глави животни. След невъзможността тази договорка да се спази, бащата на момичето си я прибира, за да я продаде на друг, независимо от факта, че тя вече е създала семейство и което е най-шокиращо, че децата остават при бащата. Той трябва да полага грижи за тях. Този факт така ме разтърси, че на мига ме върна при онова дете, което протягаше невинно ръчички към мен. Онова невинно желание да бъде прегърнато, помилвано, някой да му обърне внимание. Тогава си задавах въпрос – колко от децата, с които се срещнах биваха сами, лишени от топлата майчина прегръдка, от тихата приспивна песничка, както и от присъствието на най-важния човек в живота им, на който едно от социалните му права като майка е възпитанието в познанието за изменение на тялото и всички промени, които му предстоят в годините до зрелостта на жена. Строгите принципи на морала и честта, както и социалната роля, които воините масаи достойно изпълняват, отговориха на въпросите относно поведението на децата им, които по-рано си задавах.

Оказва се, че животните са жизнено необходими дори и за посещение при лекар, защото за да се посети такъв там, те трябва да продадат животно.

Показаха ми недостроеното училище, заради което децата им не ходеха на училище, което иначе е задължително в Танзания, както и кладенецът, от който черпят вода, и в който след това киснат някакви клони и билки, за да се пречисти.

Преминахме и през село на Суахили, с които живеят в добросъседство.

Потресена от всичко това, попитах каква е тяхната цел в живота, не искат ли тази несправедливост да се промени, защо не се борят за равни права и възможности, за демокрация в отношенията. Той ме погледна благородно и каза: „Ние сме свободни. Живеем с природата и с боговете. В живота на мъжа е важно да има колиба, където да прибере семейството си. Ние също искаме децата ни да учат, но това са почти непосилни неща за нас. Строежът на колибата струва около 5000 $, а образованието, колкото и да се декларира, че е безплатно сме длъжни да плащаме по 10 $ на месец, а ако детето е в пансион, струва 300 $ на година. Децата ни трябва да вървят километри пеша до училище, а ние не разполагаме с моторни средства дори и за пренасянето на вода.“

Всичко това така ме разтърси, че не можех да обеля дума. Потъвах дълбоко в благородството на Масаите, след което се завръщах в суетата на хотела. През мен преминаваха два паралелни свята. С дясната си периферия виждах света, в който живеем, забързаното ни ежедневие, възможността сами да организираме времето си, срещите с приятели. Осъзнах как само един смартфон в днешно време е половин колиба, възможност за обучение или възможност за лечение, а разнообразната храна и водата всъщност са лукс. Лявата ми периферия вижда красотата на планината, в която като майчина прегръдка е обхванала една друга цивилизация. Цивилизация, която е вън от матрицата на съвремената глобална надпревара. Цивилизация, за която времето не съществува. Човешки род, който не познава суетата. С първите лъчи на слънцето благодарят на Бог, че им дава и днес възможност да го видят. Безропотното усърдие на мъже и на жени за насъщния, за съвместното им оцеляване, благородството и нежността в очите, тихо казващи HAKUNA MATATA. Един народ, дълбоко възпитан в устоите на своите морални ценности.

Разумът и сърцето се борят за надмощие в една битка, която за мнозина е ненужна. Суетата с добродетелта!

Това е само кратък разказ за дълбоката емоция в мен. За един народ, опазил се от социалната и икономическа несправедливост. Един народ, който живее в привидна свобода. Един народ, който няма достъп до чиста вода, електричество и здравеопазване. Хранят се веднъж на ден, не заради поредната диета, а защото с това разполага племето. Децата не получават играчки за рожденият си ден, не познават предпразничната еуфория по подготовката на партито. Тук все още съществува справедливо разпределение на благата ? ?

Идеята на финансирането не е да спасяваме човечеството, а да подпомогнем част от един род, който сам по себе си не казва „Дайте!“, а казва „Имаме потребност.“, не защото са мързеливи или неспособни, а защото не им се дава възможност.

В Танзания природните ресурси се използват от чужденци, туризмът също се развива от чужденци. На земите на племената са изградени добре организирани резервати, които се ползват за скъпи сафарита. Това от своя страна притиска племето Масай към вътрешността на страната. Отнемат им се земи - предпоставка, която ограничава възможността да отглеждат добитък и земеделски култури, с което да се изхранват. Заради чужденците стандарта им е висок, който местните не могат да си позволят. През целия ми престой в Танзания, никой от местните не поиска пари от мен, дори за това, че аз исках да разгледам неща и да се докосна до историята, за която не си бях платила.

След запознаване на членовете на Сдружение „ПРАКСИ“, с горе изложеното, все взе решение от същите за организиране на дарителска кампания.

Събраните средства ще се използват за изпращане на материали за училището, за подпомагане на училищната дейност, семействата и мъжете войни, които сами отглеждат децата си в област Танга, район Хандени.