СПЕШНО: Помогнете ни да спасим живота на малкия Димитър!

Пиша ви с треперещи ръце и сълзи в очите…

Пиша ви като майка, която може да загуби най-ценното – детето си.

Димитър е моето малко момченце. Моята борба. Моят смисъл.

Месеци наред живеем между болници, страх и надежда. Всяка усмивка на сина ми беше лъч светлина, че ще успеем. Че ще го спасим.

Бяхме стигнали почти до края. Благодарение на всички вас, благодарение на добрите сърца, събрахме средства за трансплантацията на костен мозък в Турция.

Лекарите там одобриха схемата за лечение в България, всичко вървеше...

Димитър понасяше лечението добре и най-сетне се осмелихме да мечтаем – за живот. За бъдеще.

Но в България решиха да спрат лечението.

Двайсет дни.

Двайсет дни точно когато предстоеше животоспасяващата трансплантация. Точно когато всичко трябваше да свърши.

Спряха го заради инфекция, която така или иначе не овладяха.

Това беше достатъчно болестта да се върне. Безпощадна. По-силна.

Когато отново пристигнахме в Истанбул, очите на проф. Тевил се насълзиха.

„Не трябваше да спирате. Това е най-критичният момент. Борбата не се прекъсва.“ – каза тя.

Сърцето ми се сви.

Нима това беше краят?

Детето ми отново се влоши. И всичко, за което се борихме месеци, беше изтрито с едно решение.

Сега вече нямаме време. Нямаме сили. Но нямаме и избор.

По спешност беше започнато ново лечение в Турция, което Димитър геройски издържа. Но сега показателите му са много слаби и нестабилни. Лекарите го наблюдават денонощно и тепърва ще решат дали ще се наложи още една химиотерапия, или ще можем да преминем към трансплантацията.

Но знаем едно – парите свършват.

А новото лечение струва много.

Търсихме помощ навсякъде. Писахме на телевизии, ходихме лично в офисите им. Изпращахме писма, молби, обяснения…

Три седмици мълчание.

Три седмици, в които крещим, но никой не ни чува.

А детето ми е тук. Пред мен. В болнично легло.

Поглежда ме и шепне: „Мамо, кога ще си ходим вкъщи?“

А аз стискам зъби и не знам какво да отговоря...

Не мога да приема, че всичко ще свърши така.

Не и когато има шанс.

Не и когато можем да го спасим.

Моля ви. С цялото си сърце ви моля...

Помогнете ни да спасим Димитър.

Остава още малко, но без вас няма да успеем. След дни предстои ново плащане. Без него – всичко свършва.

Моля ви, не ни оставяйте сами.

Не ни оставяйте в тишината.

Борим се за живота на едно дете.

Борим се за нашето дете.